Психологическо напрежение при пациентите: методи за овладяване

Посещението в лечебно заведение или аптека често е свързано не само с физически симптоми, но и с несигурност, страх от диагнозата, очакване на болка, притеснение от лечението и усещане за загуба на контрол. Медицинските специалисти имат важна роля в овладяването на това напрежение. Тяхната задача не е да премахнат всяка тревога, нито да поемат ролята на психолог или психиатър, а да създадат условия, в които пациентът се чувства чут, информиран, уважаван и включен в решенията. Данните от систематични прегледи показват, че емпатичната комуникация, ясното предоставяне на информация, участието на пациента и подходящите нефармакологични техники могат да подобрят преживяването му и да намалят част от тревожността. [2,3,4]

Какво представлява психологическото напрежение в медицинска среда?

Стресът е реакция към ситуация, която човек възприема като заплашваща, непредвидима или надхвърляща възможностите му за справяне. В здравеопазването източникът на напрежение може да бъде самото заболяване, неизвестният резултат от изследване, медицинска процедура, болка, промяна в обичайния начин на живот или страх от неблагоприятна прогноза. Болничната среда добавя и собствени стресори, сред които липса на сън, шум, нарушена лична неприкосновеност, ограничена самостоятелност и зависимост от непознати хора и правила. По-високото ниво на възприеман болничен стрес е свързано с по-неблагоприятни резултати за пациентите, макар наличните научни данни да не доказват, че стресът е единствената или пряката причина за тези резултати. [5] Психологическото напрежение може да се изрази чрез тревожни мисли, раздразнителност, плач, мълчание, затруднена концентрация, многократно задаване на едни и същи въпроси или отказ от разговор и лечение. При силен стрес пациентът може да разбира и запомня по-трудно медицинската информация, което прави обичайното еднократно обяснение недостатъчно. 

Защо отношението на медицинския специалист има значение?

Пациентът оценява не само каква информация получава, но и как тя е поднесена. Тонът на гласа, готовността за изслушване, използването на разбираем език и реакцията към емоциите могат да повлияят върху чувството за безопасност. Метаанализ на 28 рандомизирани проучвания с 6017 участници установява малък, но статистически значим благоприятен ефект на емпатичните консултации върху болката, тревожността и удовлетвореността. Същият анализ показва полза и от създаването на реалистични положителни очаквания за лечението. [2] Позитивната комуникация НЕ означава необосновано уверение, че всичко ще бъде наред. Фрази като „няма от какво да се притеснявате“ могат да обезценят преживяването на пациента, когато той действително се страхува. По-подходящо е специалистът да признае емоцията и едновременно с това да предложи конкретна опора: „Виждам, че тази ситуация Ви напряга. Нека уточним кое Ви тревожи най-много и какво можем да направим сега.“ Този подход съответства на доказателствата в полза на емпатията, индивидуализирания отговор и избягването на комуникация, ограничена единствено до медицински факти. [2,7] Обучението по комуникационни умения може да увеличи използването на отворени въпроси и проявите на емпатия от медицинските специалисти. Систематичен преглед на 17 рандомизирани проучвания с 1240 специалисти в онкологичната помощ установява подобрение в някои комуникационни поведения, но не доказва убедително подобрение на психичното или физическото състояние и удовлетвореността на пациентите. Това означава, че добрата комуникация е необходима, но един курс сам по себе си не е достатъчен, ако липсват време, последователност, проследяване и организационна подкрепа. [7]

Първата стъпка е да се установи източникът на напрежението

Преди да предложи решение, медицинският специалист трябва да разбере какво точно преживява пациентът. Полезни са отворени въпроси като „Кое е най-трудното за Вас в момента?“, „Какво Ви притеснява най-много относно изследването?“ и „Каква информация би Ви помогнала да се почувствате по-подготвен?“. Отворените въпроси дават възможност да се разкрият опасения, които не могат да бъдат установени чрез въпроси с отговор само „да“ или „не“. Обучението на специалистите увеличава употребата на такива въпроси и емпатични реакции. [7] Необходимо е да се прецени дали напрежението е краткотрайно и свързано с конкретната ситуация, или е продължително, силно и нарушава способността на пациента да разбира информация, да взема решения или да следва лечението. 

Предвидимостта намалява несигурността

Един от най-практичните начини за ограничаване на напрежението е пациентът да разбере какво предстои. Информацията трябва да отговаря на основните въпроси: какво ще се направи, защо е необходимо, как приблизително ще протече, какво може да почувства пациентът и кога ще получи следваща информация. Напр. при предоперативни пациенти индивидуализираните образователни и информационни интервюта, провеждани от медицински сестри, са свързани с намаляване на тревожността. [8]
Информацията трябва да бъде дозирана. Дълго обяснение, изпълнено с непознати термини, може да увеличи когнитивното натоварване, особено когато пациентът току-що е получил сериозна диагноза. При съобщаване на неблагоприятна новина е подходящо медицинският специалист първо да установи какво пациентът вече знае и колко подробности желае в този момент. След основната информация трябва да има пауза, възможност за емоционална реакция и време за въпроси. Разговорът следва да завърши с конкретно обяснение какво предстои, кой ще поеме следващата стъпка и как пациентът може да потърси помощ. [9]

Участието възстановява усещането за контрол
Заболяването и медицинските процедури често ограничават автономността на пациента. Когато клиничната ситуация позволява, предоставянето на реален избор може да намали усещането за безпомощност. Това може да включва избор между медицински приемливи терапевтични възможности, предпочитание кога да бъде дадена по-подробна информация, присъствие на близък човек или предварително уговорен сигнал за пауза по време на процедура.

Проверката на разбирането е част от безопасната комуникация

Да се попита „Разбрахте ли?“ обикновено не е достатъчно, защото пациентът може да отговори утвърдително от притеснение или учтивост. При метода „teach back“ специалистът моли пациента да обясни със свои думи какво е разбрал. Подходяща формулировка е: „За да проверя дали аз съм обяснил ясно, бихте ли ми казали как ще приемате лекарството и кога трябва да потърсите лекар?“. По този начин отговорността за ясното обяснение остава при специалиста, а пациентът не се чувства изпитван. В аптечната практика този метод може да се приложи при обяснение на дозировката, продължителността на приема, начина на приложение и действията при пропусната доза или предупредителен симптом. 

Нефармакологични методи за краткотрайно напрежение

На практика кратка техника за бавно дишане, спокойна музика, разсейване или предварително образователно видео може да бъде предложена преди процедура, ако е подходяща за състоянието и предпочитанията на пациента. Такива техники не трябва да се налагат и не заменят обезболяването, медицинското наблюдение или специализираната психологична помощ. Общата доказателствена база подкрепя възможна полза, но не позволява да се обяви един универсално най-добър метод за всички пациенти и процедури. [4,8]

Подход, съобразен с преживяна травма

Някои пациенти влизат в медицинската среда с предишен опит от насилие, тежка травма, принуда или плашещо лечение. При тях внезапното докосване, липсата на обяснение, принудителната позиция или чувството, че нямат право да откажат, могат да засилят напрежението. Подходът, съобразен с преживяна травма, цели да създаде безопасност, прозрачност, доверие, сътрудничество и възможност за избор, както и да ограничи риска от повторно психологическо травматизиране. [10] Преглед на 16 обзора показва, че успешното въвеждане на този подход не се изчерпва с индивидуалното поведение на един специалист. Необходими са обучение на персонала, участие на пациентите, координация между услугите, подходящи процедури за оценка и лечение, подкрепа от ръководството, проследяване на качеството и безопасна физическа среда. Доказателствата са по-убедителни за начина на организационно внедряване, отколкото за точния размер на ефекта върху здравните резултати. [10] В ежедневната практика това означава медицинският специалист да обясни какво възнамерява да направи, да поиска съгласие преди докосване, да предлага възможности за пауза и да избягва осъдителен език. Не е необходимо пациентът да разкрива преживяна травма, за да бъде третиран с уважение, предвидимост и внимание към личните му граници. Тези действия следват принципите за безопасност, ангажираност и качествена медицинска услуга. [10]

Какво може да направи самият пациент?

Пациентът има право да задава въпроси, да поиска информацията да бъде повторена с по-разбираеми думи и да сподели, че изпитва страх. Преди консултация може да запише най-важните си въпроси, лекарствата, които приема, и симптомите, които го притесняват. Когато информацията е много, пациентът може да поиска писмен план или да повтори със свои думи какво е разбрал. Това не е признак на некомпетентност, а начин за намаляване на риска от недоразумение. Данните за teach back показват полза от активната проверка на разбирането в различни здравни среди. [6] Ако тревожността е силна, продължава извън конкретната медицинска ситуация, нарушава съня и ежедневното функциониране или води до избягване на необходима медицинска помощ, е разумно да се потърси оценка от лекар или специалист по психично здраве. 

Заключение

Психологическото напрежение е съществена част от преживяването на много пациенти. То е свързано с качеството на болничния престой и с редица неблагоприятни резултати, но наличните данни не позволяват всяка такава връзка да бъде тълкувана като причинно следствена. [5] Най-разумният подход съчетава внимателно разпознаване на дистреса, емпатично изслушване, ясна и дозирана информация, реално участие на пациента, проверка на разбирането и подходящи кратки нефармакологични техники. При пациенти с вероятна предишна травма към тези мерки трябва да се добавят особено внимание към безопасността, съгласието, предвидимостта и личните граници. [2,3,4,6,10]
Добрата комуникация не е любезно допълнение към медицинската помощ, а част от нейното качество. Същевременно тя не е универсално лечение и не отменя необходимостта от медицинска, психологична или психиатрична оценка при тежки или продължителни симптоми. Научните данни подкрепят многокомпонентния и индивидуализиран подход, а не една единствена техника, приложима еднакво при всеки пациент. [2,4,7,8]

АВТОР: ФАРМАКОЗНАНИЕ.БГ

Изтегли от тук наръчник за „Методи за редуциране на психологическото напрежение при пациента“.

Източници на информация:
[1] Jane Walker, Maike van Niekerk, Harriet Hobbs, Mark Toynbee, Nicholas Magill, Rhian Bold, Elliot Hampsey, Eli Harriss, Chris Frost и Michael Sharpe. The prevalence of anxiety in general hospital inpatients: A systematic review and meta analysis. General Hospital Psychiatry. 2021;72:131–140. https://doi.org/10.1016/j.genhosppsych.2021.08.004
[2] Jeremy Howick, Andrew Moscrop, Alexander Mebius, Thomas Fanshawe, George Lewith, Felicity Bishop, Patriek Mistiaen, Nia Roberts, Eglė Dieninytė, Xiao Yang Hu, Paul Aveyard и Igho Onakpoya. Effects of empathic and positive communication in healthcare consultations: a systematic review and meta analysis. Journal of the Royal Society of Medicine. 2018;111(7):240–252. https://doi.org/10.1177/0141076818769477
[3] Kacper Niburski, Elena Guadagno, Samira Abbasgholizadeh Rahimi и Dan Poenaru. Shared Decision Making in Surgery: A Meta Analysis of Existing Literature. Patient. 2020;13(6):667–681. https://doi.org/10.1007/s40271-020-00443-6
[4] Carol Cronin Weisfeld, Jill Turner, Kim Dunleavy, Arthur Ko, Jennifer Bowen, Brandi Roelk, Reem Eissa, Erica Benfield и Kristen Robertson. Dealing with Anxious Patients: A Systematic Review of the Literature on Nonpharmaceutical Interventions to Reduce Anxiety in Patients Undergoing Medical or Dental Procedures. Journal of Alternative and Complementary Medicine. 2021;27(9):717–726. https://doi.org/10.1089/acm.2020.0504
[5] Daniel Ford, Luke Budworth, Rebecca Lawton, Elizabeth Teale и Daryl O’Connor. In hospital stress and patient outcomes: A systematic review and meta analysis. PLOS ONE. 2023;18(3):e0282789. https://doi.org/10.1371/journal.pone.0282789
[6] Jason Talevski, Anna Wong Shee, Bodil Rasmussen, Georgie Kemp и Alison Beauchamp. Teach back: A systematic review of implementation and impacts. PLOS ONE. 2020;15(4):e0231350. https://doi.org/10.1371/journal.pone.0231350
[7] Philippa Moore, Solange Rivera, Gonzalo Bravo Soto, Camila Olivares и Theresa Lawrie. Communication skills training for healthcare professionals working with people who have cancer. Cochrane Database of Systematic Reviews. 2018;7:CD003751. https://doi.org/10.1002/14651858.CD003751.pub4
[8] Carolina Ruiz Hernández, José Gómez Urquiza, Laura Pradas Hernández, Keyla Vargas Roman, Nora Suleiman Martos, Luis Albendín García и Guillermo Cañadas De la Fuente. Effectiveness of nursing interventions for preoperative anxiety in adults: A systematic review with meta analysis. Journal of Advanced Nursing. 2021;77(8):3274–3285. https://doi.org/10.1111/jan.14827
[9] Charlotte Primeau, Minh Chau, Murray Turner и Catherine Paterson. Patient Experiences of Patient Clinician Communication Among Cancer Multidisciplinary Healthcare Professionals During Breaking Bad News: A Qualitative Systematic Review. Seminars in Oncology Nursing. 2024;40(4):151680. https://doi.org/10.1016/j.soncn.2024.151680
[10] Ellen Goldstein, Binny Chokshi, G. J. Melendez Torres, Anna Rios, Martina Jelley и Annie Lewis O’Connor. Effectiveness of Trauma Informed Care Implementation in Health Care Settings: Systematic Review of Reviews and Realist Synthesis. The Permanente Journal. 2024;28(1):135–150. https://doi.org/10.7812/TPP/23.127